Мои измишльотини

Вълча песен

Глава Първа

Не знам от къде да започна. Моята история е интересна и искам да ви я разкажа,но ми се икса вашето търпение. Някои започват да разказват от интересната част и испускат началото,началото на всичко. А аз ще ви разкажа всичко.
Казвам се Кира. Но пълното ми име е Рейчъл Киба Дарк. Аз съм бял вълк. Баща ми Киба Дарк е водач на глутницата ни,а майка ми Сара Дарк е негова жена. Още от малка съм убочавана на предпазни мерки,начини на нападения и кои знае какво ли още не. Питала съм се,защо ми трябва това,но майка ми винаги ми казваше,че когато порасна,ще разбера. Израснах 5 години в търсене на отговора.
Един ден,един от глутницата нападна баща ми. Искаше да го убие,а после и мен и майка ми. Мама ме беше придърпала настрани и ми беше казала:
-Бягай,Кира! Бягай! Не се връщай,защото ще те убият!
Кой знае колко време бягах, без да поглеждам назад,без да спра,дори и за минута. Дни и нощи.
Беше минал някъде един месец,когато паднах от изтощение. Беше вече зима. Когато бях избягала зимата тепърва започваше. Нямах сили да стана,за да се скрия от бурята,затова останах и лежах.
На следващата сутрин всичко беше бяло. Стъпките ми бяха заличени от бягството и сега, ако тръгнеха да ме търсят,нямаше да ме намерят. Не бях сигурна за безопастността си,затова отново започнах да бягам. Стигнах до нещо огромно. Имаше високи,като дървета неща и гладки прави линии.Това бяха сградите и пътищата. Когато навлязох в тази незнайна територия имаше странни същества,които ме гледаха. Те бяха човеци.Не им обръщах внимание и продължих.
По едно време пред мен се изправи един човек, с животно,което преличаше на мен. Не изглеждаше много добронамерено. В очите му се четеше гняв,какъвто беше изписан на лицето на нападателя на баща ми. Мъжът пусна вълкът и той се хвърли срещу мен. Аз го ударих с лапа,а то ме захапа. Тази битка,както я наричаше майка ми, не продължи дълго,защото аз избягах. Скрих се в тъмна уличка. А там задрямах. Когато се събудих пред мен беше едно момче. То ме гледаше с детски,невинни очи.
-Не се бой,приятелче,няма да те нараня.
-Какво искаш от мен?-попитах аз.
-Нищо,просто да се измъкнеш оттук,преди да са те намерили и може би убили.-каза детето.
-Но ти разбираш,какво казвам?-попитах смаяна.
Тогава забелязах нещо. Пред мен вече не стоеше момченцер,а вълк. Кафяв и строен.
-Кой си ти?-попитах мигновенно.
-Аз съм Джонатан Никс. Но ми викай Джо.-каза приветливо вълкът.
-Аз съм Рейчъл Киба Дарк,но ми викат Кира.-казах със спокоен глас.
-Не си местна. Не съм те виждал преди,а аз познавам целия град. Хората и животните не идват тук случайно.
-Аз имах глутница. Водеше я баща ми. Един ден него го нападна един вълк,които изглеждаше като негов приятел. Искаше да го убие,а след него мени майка ми. Тя успя да ме скрие и ме накара да бягам. Не знма колко съм тичала,но съм гладна и имам липса на сили.-разказах му аз.
-И аз имам глутница. Към него съм се запътил,но трябва да намеря бяла вълчица,която да може да изпее Вълчата песен.
-Вълчата песен?-попитах смаяно.
-Предводителката на глутницата ни имаше дъщеря. Историята е,че главната вълчица се влюби в някакъв странник и напусна стадото. Тогава и викахме Лунно цвете. Тя знаеше Вълчата песен,която ни сплутяваше и ни правеше по-силни. Сега сме разединени. Разказва се,че който намери дъщеря и и тя изпее песента,глутницата отново ще се събере.
Бях го слушала с огромен интерес. А когато свърши отново взех думата.
-Искам да се измъкна от това място. Нека,когато се махнем от тук ми разкажеш всичко. Ти ако искаш остани,но те моляда ми покажеш пътя към изхода от този ад.
-Ще дойда с теб. Искал съм да напусна това място,но съм нямал сили. Винаго съм си мислел,че оттук може да мие дещерята на Лунно Цвете,но вече просто не издържам тук. Ще се махна.
Двамата потеглихме на път да се махнем от гарада. Мислех,че това ще е краят,след прекосяването на това място ще съм свободна и мъките ми ще свършват,както и така нареченото ми малко приключение,но те тепърва започваха...

Втора Глава

Бяхме твърдо решени да напуснем този град. Имах предчувствие,че нещо нямаше да е наред,но откавах да го споделям с Джо. Не все още. Просто не знаех как ще реагира и не исках да тествам.
-Почти излязохме от града!-каза запъхтян от бягането той.
Радвах се,най-накрая можеше да се чувствам сигурна. Бягахме още и още. Започнах да се чудя,дали не е грешал. Но се оказа,че не беше. краят се виждаше,но имаше нещо като бабиера. Това беше границата на града. Никс ме бутна в единия край и аз паднах.
-Защо го направи?-попитах ядосана.
-Трябва да се превърнеш в човек,иначе ще ни заведат на ужасно място,пълно с ужасни същества като нас.
Послушах го и се превърнах. Двамата минахме пртез границата,макар,че всички животни изтръпваха,когато ни виждаха,но се измъкнахме.
-Най-накрая свободни!-казах и се завъртях в кръг.
-Аз трябва да се върна при глутницата!-каза настоятелен Джо.
-Ще дойдеш ли с мен или ще тръгнеш сама,което не е много препоръчително. Тук не знаеш какво може да те дебне и от къде ще изкочи.
-Трябва да се върна при моята глутница и да се опитам да разбера,какво е станало с родителите ми и дали са живи.
-Няма да оцелееш.-аза той настойчиво.
По едно време чух,че нещо се задава. Обърнахме се и видяхме,че една група вълци се приближаваше към нас.
-Какво искате?-попита с леден глас Джонатан.
-Ооо..нищо. Само да ви убием,защото сте в наша територия.-каза единият вълк,които явно беше водача им.
-Само преминаваме.-казах аз настойчиво.
-Какво имаме тук. Една смела г-жица. Същата,каквато на този Киба Дарк,които командва другата глутница.
-Той ми е баща!-казах с гордо вдигната глава.
-Кира,отдалечи се.-каза Джо и ме подбутна с лапа.
-Да. Отдалечи се.-повтори подмазвачески водача.
Това беше дълуг процес на спорове и страхове. Никс по едно време ме хвана за лапата. Огледах се. Бяхме заобиколени.
-Заклещени сте! Няма как да се измъквате.-каза водача на глутницата.
-Ооо..има.-казахме в един хор с Джо и сдкочихме,като нападме вълците,за да се измъкнем.
Мина дълъг период в битки. успяхме да пробием път и избягахме,макар и да оставяхме следи от кръв,защото върху нас имаше и наша и чужда(кръв).
-Днес успяхме,но утре може и да е по-зле.-каза Джонатан.
Не знаех дали вече да съм споойна по време на нашето пътуване,на незнайна посока,макар и аз да исках на едно място,а той на друго. Но анистина вече нищо не беше сигурно за нас. Можехме да се страхуваме дори и от утрешния ден...

Трета Глава

На сутринта се събудихме рано,рано. Почувствах огромно облекчение от факта,че бяхме живи. Друго сега не ме интересуваше. Когато отворих очи Джо го нямаше. Чудех се къде е и защо ме е оставил сама и не е казал нищо. Не знам, колко съм го чакала,но накрая реших,че той няма да дойде,станах от мястото,където спях и тръгнах в незнайна посока,която виждах. Затичах се и не искха да поглеждам назад. не ми се искаше да виждам мястото,където ме беше изоставил. Бях така дълго и то много. Накрая не се сдържах и поглденах назад.
По едно време нещо ме блъсна силно. Обърнах се веднага и видях Никс,който стискаше месо в зъбите си. Щом ме видя го пусна на земята и ме загледа втренчено.
-Защо ме изостави?-попитах възмутено.
-Не съм. Отидох да намеря храна.-отвърна със спокоен глас той.
-Ами,ако някой ме беше хванал. Защо не ме събуди,за да дойда с теб?-попитах.
-Не ми се искаше.
Това по един начин ме разстрои,но нищо не казах.
-Искаш ли да хапнеш?попита ме той.
-Не,не искам.-казах в отговор.
Джо настояваше дълго време и се съгласих. После се наложи да потегляме,но преди да го направим,ми беше любопитно накъде ще тръгнем.
-Накъде отиваме?-попитах,а въпроса ми беше объркан.
-Към глутницата на Лунно цвете.
-Трябва да се върна при моята,Джо.-казах настойчиво.
-Сама могат да те убият,Кира!-отвърна ми той с леден глас.
Имах чувство,че не ме разбираше. Аз имах нужда,за да разбера истината и да поведа глутницата,както беше направил баща ми.
-Защо не дойдеш с мен. Ще си върна властта,а после ще намерим глутницата ти и дъщерята на водачката.-предложих.
-Не!-отвърна рязко той.
Очите му пламтяха,а изражението му беше адски гневно.
-Мен няма да ме спреш. Довиждане!-казах и се обърнах с гръб към него.
Нядвах се да се вразуми,но явно грешах.
-Довиждане!-каза той и се обърна.
Щом се раздалечихме,побягнахме в различни посоки. Не исках да се обърна назад. Сега се връщах към дома,за да разбера какво е станало с родителите ми и да си върна вастта,а за Никс. И сама не знаех. Надявах се да ме последва,но аз него не можех...

Глава Четвърта

Вече бях сигурна-Джо нямаше да ме последва. След като бягах няколко дни разбрах,че съм можела да подмина града,че е имало по-пряк път. Тичах пак около месец. Не се спирах,също както правех,когато бях Никс.
Една вечер стигнах до мястото,където беше нейната глутница. Аз се скрих зад един камък и загледа. Видях майка си и баща си. Той,както и тя изглеждаха много зле. Мама ме видя,но аз и направих знак да не показва с нищо,че съм тук. Видях също,че този,който беше нападал татко,още беше водач на глутницата. Гледах го,как командва всички,включително се подиграваше с баща ми и мама. Слушах го,но ми писна. Взех решение това да спре. Изкочих иззад камъка и той ме видя.
-Времето ти на власт изтече!-казах сурово.
-Ооо..малката Дарк се появи.-каза той.
-Ако не се предадеш доброволно,ще те накарам с бой.-казах с леден глас и високо дигнати глава и опашка.
-Опитай се!-отвърна пренебрежително вълкът.
Не знам колко се бихме и не ме и интересуваше. Аз го бях атакувала и исках да излея целият си гняв. След дълго време в боеве той падна. Бях щастлива. Успях да го поваля. Сега властта на глутницата отново се връщаше на нашето семейство. Макар,че имаше части от козината ми,която беше в кръв,не ме интересуваше. Освободих родителите си и баща ми отново пое властта.
По едно време се почувствах зле и припаднах. Когато падах,усетих,че някой ме хвана,но не разбрах кой. Когато се свестих видях Джо. Той се беше върнал.
-Какво правиш тук?-попитах и веднага се дигнах на лапи.
-Разделени сме по-слаби. разбрах го,когато се отдалечихме. Следях те,но ти не ме виждаше и това беше целта. Браво за победата,щях да се намеся,но ти тогава го повали. Гордея се с теб!-каза доволен Никс.
-Радвам се да те видя.-казах аз.
-Моля,да се присъединя към вас. Макар и да търся дъщерята на Лунно цвете.-рече Джонатан.
-Разбира се. Но всички ще го търсим. Ти дойде до тук,длъжна съм да ти върна услугата. А и ме опази, Нямаше да успея без теб. Благодаря ти!-отвърнах.
Джо се присъедини към глутницата ни и всички тръгнахме с него да търсим дъщерята на Цвете-то. Щях да имам още приключения. Да,но какви?